Fortnite, Roblox, Minecraft, FIFA… Изборът на видео игри е голям. А времето – само 24 часа!
В тази статия няма да се размахва пръст, няма да се морализаторства, няма да се хвърля вина върху родителите или децата. Тази статия ще е по-скоро опит за размисъл около нуждите, интересите и развитието на нашите деца – развитие в контекста на 21 век. А техните нужди не са по-различни от нашите и се събират в една дума: граници. Граници, които ние вече сме придобили (или поне някои от нас), а децата са в процес на придобиване.
– Иванеееее, спирай компютъра!
– Лилииии, изключвай лаптопа!
– Мартинеее, 15 минути минаха! Утре си на училище!
И това е всеки ден! Всяка вечер!
Викайте на воля. Те и без това не ви чуват. Не защото са глухи, а защото оглушават, когато трябва да им се отнеме от удоволствието и насладата.
Границите са едни за всички
Компютърните игри ги има и те са част от всекидневието на децата. Епохата на Covid забърза и официализира съществуването и необходимостта от привнасянето на нови технологии в образователната и в културната сфера. Всички родители си дадоха сметка, че качеството на образованието не е същото, но пък дистанционният технологичен вариант беше единственият, за да могат децата да следват учебната програма. Това се превърна и във вариант да се „срещат“ с приятели – играейки в мрежа.
Ние, родителите, не сме по-различни от децата си. Мейли, чатове, мейли, колове, мейли, социални мрежи, че дори и аларми. Всички сме постоянно включени, на линия, онлайн. (После се чудим защо паникатаките или тревожността са се увеличили през последните години.) Съществуват обаче две разлики между нас и тях и те са съществени:
- Нашето детство е минало в междублоково пространство, играейки на фунийки, хващайки пеперуди и гонейки врабчета. Днес фунийки, пеперуди и врабчета няма в големите градове, а деца има главно там.
- Като възрастни имаме изградени граници:
- телесни: обуваме пантофи, обличаме се топло през зимата, защото може да настинем; а като настинем, знаем какви лекарства да пием;
- социални: да говорим на „Вие“, когато срещу нас стои непознат или възрастен човек; да поздравяваме с „Добър ден“; да не ходим по анцуг на интервю за работа или в университет; да задържим вратата на възрастна жена; да не си бъркаме в носа на обществени места; (Ще кажете, че повечето от тези неща вече не съществуват и сигурно ще бъдете прави.)
- психични: да контролираме и удържаме нагона, гнева, яда; да знаем, че, дори да искаме да кажем на някого (шеф, колега, приятел, сервитьор), че е много прост човек, нямаме това право, но можем да напуснем и/или да прекратим взаимоотношения;
Точно тези граници се изграждат по два начина: през словото и през действията.
Границите се въвеждат, удържат, поставят най-вече от родителите, но и от институциите като детските градини и училищата. С времето детето ги интегрира. Така то започва да прави разлика между правилата вкъщи и тези в обществото, между вътре и вън.
Всичко споменато по-горе ни показва, че едно дете не може само̀ да спре играта. Все още няма тези „инструменти“ и тези „възможности“, с които да се спира и/или да си въвежда времеви граници или забрани. Само с думи, с повторения, с викове това става възможно.
Компютърните игрите са тук и ще ги има занапред
Децата играят сами, в мрежа или с приятел. Социалната комуникация я има. Както споменава психологът Ян Люру в списание L’actualité, компютърните игри са способни да обединят и съберат различни поколения и да социализират (да събират и приобщават хора в група). Днес срещаме игри, които комбинират когнитивни стимулации, обучителни програми, но и физически упражнения. Съществуват и програми, адаптирани за деца с трудности в когнитивното развитие. Разбира се, игрите трябва да се ограничат или сведат до минимум при деца, които демонстрират забавяне в развитието, деца с говорни нарушения, инхибирани деца (с вътрешни препятствия – страх, тревога, паника, които не позволяват достигане на целта), създаващи трудно приятелства и контакти, или подскокливи, свръхенергични деца. В тези случаи реалният контакт и взаимоотношенията с другия, който и да е той, са препоръчителни.
Времето, прекарано в компютърни игри, е желателно да бъде адаптирано спрямо възрастта на детето. Колкото по-малко е едно дете, толкова по-малко трябва да играе. Сюжетът също следва да е адаптиран спрямо възрастта. Тази информация може да я намерите на обложката на всяка игра или като предупреждение онлайн. Може също така да се договорите с детето ви за времето, в което то може да играе (през седмицата и през уикенда). Но веднъж договорите ли се, е хубаво да удържате времевите граници с цената на революция, опозиция и недоволство. А като чуете впоследствие „Скучно ми е!“, да знаете, че сте на прав път.
Колко е важно да ти е скучно
Толкова е хубаво едно дете да скучае и да му е „тъпо“. Само в скуката то започва да фантазира, да си измисля, да се ориентира към хобита, да развива имагинерното и креативното. Родителите не бива да се превръщат в клоуни, които да забавляват децата постоянно, или във фокусници, които вадят зайци от джобовете си. За да се „роди“ нещо като идея, желание, стремеж, първо се минава през липсата. При свръхангажираност и свръхзадоволеност няма пространство за това.
А когато ви питат „Ми… аз сега какво да правя?“, може да отговорите: „Не знам“. Това е един прекрасен отговор. Напълно нормално е и силно желателно от време на време едно дете да скучае, и то най-вече в епоха като нашата, поощряваща ефикасното и ползотворно прекарване на времето. Точно затова много родители запълват седмичния график с полезни активности. Понякога дори прекалено.
Това едно дете да е ангажирано от понеделник до неделя (без почивен ден) е като да инжектирате допинг на кон. Само че така се пречи на децата да започнат да се организират, да прокарват собствените си желания, да се заявяват и да мислят отделно и индивидуално. Така се отваря и пътят към невротичните симптоми. Дете, на което му е тъпо и се отегчава, започва да се вслушва в разговорите на околните, да е по-сензитивно към средата, която го заобикаля, да има различен прочит на дадена ситуация или реалност. Ако е постоянно уморено до физическо омаломощаване, то няма да може да чуе началото на дъжда, няма да мисли по-задълбочено за себе си или по тема, която го е развълнувала по някакъв начин. Няма да може да се научи да остава само със себе си, да играе само и да развие автономността си.
В 21 век е невъзможно да изолирате децата от съвременните технологии и от новостите на модерния свят. Не е и необходимо. Но е желателно времето за компютърни игри да бъде ограничено, за да не се появи „отлепване“ от реалността, а и за да може да бъде „изключено“ от нета и „включено“ в реалния контакт. И това не засяга само децата, но и нас възрастните.
Автор: Ирина Калчевска
Думата, с която поставяме граници, е „Не“.
И още за родителите, децата и видео игрите
Разговор с Ирина Калчевска
Ирина Калчевска-Заркова е психолог, психоаналитик във формиране и член на асоциация „Българско психоаналитично пространство“. Завършила е детска и юношеска клинична психология и институции в Университет Париж-Х: Нантер. От завръщането си в България през 2010 г. работи в социалния сектор: консултации с деца и юноши с невротични и психотични симптоматики, обучения на психолози, педагози, учители, социални работници, младши прокурори и съдии. Днес работи в МЦ „Марков“ и в частен кабинет.
Все по-често виждаме съвсем малки деца – още в количка, които вече държат телефон в ръка. Толкова ли скучен стана светът за най-малките?
О, светът никога не е скучен за бебетата. Ако следваме идеите на Франсоаз Долто, бебето се ражда точно поради желанието му да открие новия свят, започващ от първата среща с майката. Психоаналитици казват, че дете, родило се по-рано от термина (да не се бърка с недоносено бебе), е дете, което е любопитно и няма търпение за срещата с родителите си. А защо родителите дават машини в ръцете на бебетата си и кое е толкова трудно и непоносимо да си в контакт с него, това е друг въпрос и зависи от много фактори: психични, физически, социални и икономически – но те са свързани.
Кога е нормално едно дете да започне да потребява дигитално съдържание?
Скоро в интервю Борис Сюрилник, педопсихиатър, сподели, че до 3 години не е желателно да се дава електроника на деца. Но то и за телевизора така са говорили преди 50 години. Струва ми се, че от 2-годишна възраст децата могат да слушат песни и да гледат клипчета, които и без това учат в яслите, но в много ограничено време. Желателно е възрастен да присъства до детето и да си общуват през филмчето / клипчето. Тук говорим за деца без трудности в развитието и без трудности във взаимоотношенията и в контакта с другите. Малки деца, които стоят часове пред екрана, се превръщат в поглъщаща тръба и в папагали. Започват да имитират, да повтарят, без да разбират какво казват. Има такива деца и те често проговарят на английски.
Как да поставим граници още в началото? Представяме си тригодишно, залепено като дъвка на екрана, гледайки „Пес Патрул“. Как да го отлепим и да му обясним, че и утре е ден?
Думата, с която поставяме граници, е „Не“. Важното е два пъти „Не“ да не се превръща в „Да“ на третия път. Има златно правило: казва се три пъти и после се спира техниката. А най-добре е, ако на детето му се обясни предварително, че има само 15 минути. То, разбира се, няма и понятие от време и пространство на тази възраст, но пък е предупреждение, че има край.
Всяко нещо в живота има начало и край. Това важи и като го водите на зъболекар, на ясла и т.н. Желателно е да му се съобщава какво му предстои и къде ще го водите. Така например периодът на адаптация в ясла и детска градина ще е по-лек, ако подготвим детето. На пазара вече има прекрасни детски книжки, с които родителите могат да го направят.
Защо повечето родители – особено майките – се чувстват виновни, че детето им стои пред таблета, компютъра, игрите или телефона? Какво бихте им казали, за да се успокоят?
Защото знаят, че им вреди и че те носят цялата отговорност за децата. То има и майки, които умират да изпушат една цигара, ама се крият от децата си. Защото знаят, че и това е вредно. То кое не е вредно: и цигарите, и виното, и да ругаеш.
Но тук ми се струва, че това чувство за вина идва отчасти от съвременните тендеции за добро родителстване. То не е по-различно от епохата на идеалния образ, в която живеем. Днес образът на майката се слива с идеалния образ на Светата майка. Какво е да си добра майка? Ами такава не съществува. Родителите са такива, каквито са – хора със своите страсти, страхове, нужди. То каквото и да направите, в един момент, като дойде юношеството, все ще сте „старомоден и гаден“. Така и трябва да бъде. От друга страна чувството за вина върви ръка за ръка с тревожността. А тревожността вече е невротичен симптом.
Какво могат да научат децата от видео игрите и с какво са им полезни?
Зависи от игрите и от възрастта на децата. Има игри, от които нищо не могат да научат, но има и игри, свързани с логика, бързина, асоциации, с грижа (коте, което храните, миете, приспивате). Мисля, че все пак най-добрите игри са тези, които могат да се играят в мрежа. Много е смешно да чуете как си говорят второкласници, играейки в мрежа. Особено по време на ковида, когато децата бяха затворени по къщите си.
Някъде бяхме чели, че технологиите в момента се развиват много по-бързо, отколкото някога в историята на човечеството, което е предизвикателство за човешкия мозък. Преди стотици години, когато е било открито колелото, хората са имали много време пред себе си, за да се „докоснат“, да усетят и разберат тази технология. Сега през няколко месеца се изобретяват нови неща, а ChatGPT вече звучи заплашително едва ли не за оцеляването ни. Каква е вашата прогноза за отношенията между хората и технологиите? Къде ще му излезе краят? И какво можем да направим, докато естественият интелект все още има надмощие над изкуствения?
Не смятам, че технологиите са предизвикателство за човешкия мозък. Пример е Google: цялата необходима информация я получавате на секундата, с едно натискане. Не полагате никакви усилия да търсите, селектирате и запомняте тази информация. Така мозъкът атрофира. Демек, така се оглупява! Да не говорим, че получената информация е блато, в което може да се удавите.
Интернет пространството поощрява нарцисизма, който сам по себе си е разрушителен, и даде терен на всеки, който и да е той, да заеме позицията на „знаещ и можещ“, а това пък засили тенденцията на „всеки сам си преценЯ“.
Скоростта на развитие на технологиите е необратима. Хората ще живеят и ще се раждат в тази технологична среда. Най-важното е те да знаят, че технологията трябва да остане инструмент, подвластен на тях, а не обратното.
И въпреки всичко, живият контакт и мисловният процес са незаменими. Човекът ще остане най-иновативен, най-способен, най-изненадващ и би трябвало най-свободен. Защо? Защото само човешкото същество притежава Несъзнавано.
Текстът е създаден с подкрепата на Technomarket.
