Митове и легенди за гейминга

В този текст ще видите някои отговори на анкета, извършена в групата на Майко Мила във Facebook – „Положението е Майко Мила“, където членуват над 23 000 души, активни в обсъждането на различни теми. Нашето проучване цели да разбере какво е отношението на родителите в България към времето, което децата прекарват пред електронните устройства, за да играят, какво ги притеснява и дали самите родители играят. Поговорихме и с хора от различни сфери на гейминг индустрията, за да погледнем и през тяхната призма и някак да ни стане ясно какво всъщност става с децата, а и с всички хора въобще, когато играят.

През 1970 г. година на бял свят излиза Pong. Това е първата видеоигра социален хит. Игра, която променя историята на игрите. Тя е проста – кутия, в която двама души играят „тенис“. Но за да играеш, задължително ти трябва партньор. През годините игрите се променят във всевъзможни посоки, но едно е сигурно – те се превръщат в ключов елемент от икономиката на свободното време. Тоест, те заемат все по-осезаема част от времето, в което не работим, не спим, не се храним и не отхвърляме други задължения. Нормално е – за последните 30 години светът ни се промени радикално екраните вече са навсякъде около нас. За видео игрите, разбира се, това е добре дошло. Още повече, че съвременните игри са изключително достъпни. 

Първото поколение, което играе

В България по времето на социализма игрите навлизат по познатия начин – от „Гнилия Запад“ и чрез хора, които имаха достъп до него. Тези игри се включваха в телевизор, задължително купен от „Кореком“, защото само тези телевизори имаха подходящи входове. Покрай заредената на телевизора игра се събираха децата от входа или от целия квартал – по същия начин, по който го правеха списанията с комикси или плочите с музика.

„Играя вече над 37 години. През 1988 г. баща ми донесе една телевизионна конзола от Япония, тогава живеехме в Ямбол. Дори не беше оригинална Sega, беше фалшива Sega с една касета със 180 игри. Стандартни игри – Arcanoid, танковете, Golddigger, тенис… Заради тениса твърдя, че всички хора са геймъри, просто трябва да си намерят играта. Майка ми беше станала професионалист в тениса, играеше, докато ни чакаше да се приберем от поредното излизане. Записваше си за всяко ниво статистиката, имаше база данни за това как върви играта. А беше на над 40 години и играеше дори с тялото си. Беше толкова добра, че седяхме зад нея и я гледахме как играе“, разказва Надежда Данабашева. От тези 37 години тя има 15 в гейминг индустрията, макар сега кариерата ѝ да продължава в друга сфера от развлекателната сфера.За нея, както и за други хора, които имат опит от зората на видео игрите в България, проблем с тях няма. Но за мнозина други не е така. 

Страхът идва от две места. Едното е неизвестността. За много хора „техниката“ все още е нещо далечно. Те я използват, но нямат идея как, какво и защо се случва. И едва ли някога ще се променят. 

Втората причина – хората, наядени с пропаганда. Това е като всяка друга пропаганда – отчуждава ги и не им дава шанс да разберат. Те казват: „Край, като играеш игри, ще станеш масов убиец“. Тази връзка с насилието се прави много лесно. Но ако всеки, който е играл игра с насилие, е станал масов убиец, отдавна да сме приключили с тази цивилизация. Поставянето на всички хора под един общ знаменател обаче е силен инструмент именно на пропагандата. Затова е важно родителите да са в час.

Резултатите в анкетата в групата във Facebook „Положението е Майко Мила“ са положителни – 34% считат игрите за нещо положително, а 11% – за нещо отрицателно. 40% от гласувалите нямат нищо против, но налагат ограничения. 

Отговорих в анкетата отрицателно! Големият на 15 не спи, не излиза, забравя да яде, ако има телефона & лаптопа & плейстейшъна са на разположение.Прецаква си здравето. Малката на 10 е при всеки удобен случай на телефона &таблета. Опитваме да слагаме ограничения – при нея все още се получава, при него – все по-трудно.

отговор в анкета на Майко Мила

Какво всъщност правят игрите

Учат. Както всяка игра, която е измислило човечеството. Историците твърдят, че първите музикални инструменти са се появили преди 40 000 години. Били са подходящи камъни, по които се е блъскало с ръце. Първите запазени следи от игри са на 7000 години, но няма как да знаем дали нашите прадеди не са правили „жабки“ още преди 20 000 години, нали? 

Игрите са един от инструментите на еволюционната биология. И един от инструментите за предаване и съхраняване на информация. Просто сега в тях има видео екран. 

От самото начало игрите са най-вече забавление и учене как да решаваш проблеми.  

Действително играейки, учим неща, макар да не знаем, че ги учим, затова и във все повече сфери се използва геймификацията – бизнес, образование, нас ако питате, може и попълването на данъчните декларации да се игровизира – тогава всички ще се бутат с лакти да си ги попъляват сами. Но да се върнем на игрите. Например, ако си играл (легендарната) World of Warcraft и си бил лидер на гилдия с 200 души, които са от 10 различни часови зони, говорят на 15 езика и са във възрастов диапазон 12–50 години, ти си готов проджект мениджър или тиймлидер. Може и да не си все още наясно с това, обаче го можеш, защото  знаеш как да организираш тези хора, за да постигнете обща цел. 

Има и още – хората забравят да се преструват, докато играят. През игрите много лесно ще разбереш дали даден човек може да бъде лидер и дали може да работи в екип. А ако не може, това не е страшно. Просто трябва да получава други задачи.

Отборните игри дават и друг много важен урок – невинаги можеш да спечелиш и трябва да умееш да губиш. И това далеч не е празно клише, защото истинските уроци идват от неуспеха, който потиска егото и дава възможност на духа да израсне. Полезно е детето ти да играе 15 пъти срещу един „бос“ и да загуби, но да го изучи. Да разбере как се развива битката, да намери начин да победи. Освен това моментът, че най-накрая е успяло с нещо, в което се е провалило 15 пъти, е ключов. Да преодолееш загубата е много важен урок. Особено ако си вложил усилия и работа. Защото огромна част от хората не са гении, те стават добри с много, много работа. А после този урок може да бъде приложен в живота. Децата ни ще се сблъскат с куп проблеми, а ние не можем да ги решаваме вместо тях”, смята Надежда Данабашева. 

„Игрите те учат да бъдеш лидер, да решаваш критични ситуации, да оперираш с някакъв бюджет – без значение сърчица, пари, смарагди – всяка игра има някаква икономика. Тези ресурси са лимитирани, т.е. трябва да мислиш кой да използваш, а знаем, че децата невинаги преценяват лесно стойността на парите. Просто трябва да изведем знанието от игрите в реалния живот“, казва Милин Джалалиев, съосновател на Arc Academy.

Аз самата съм запалена. На мен игрите ми помогнаха в социалните умения, колкото и странно да звучи. Развиват логическото и абстрактното мислене, както и проблемсолвинга. Контролирам единствено жанровете на игрите на детето ми – без насилие. Има страхотни стратегии. Мога нАучен труд да напиша.

отговор в анкета на Майко Мила

В норми. Не може по цели дни и нощи. И е полезно, развива мисленето. Обаче… ако това не се преследва от родителите, за да не се получава бягство от реалността. От позицията на вече бившо и настоящо партньорство с геймъри, съответно преследван и непреследван от „реда и закона вкъщи“ го твърдя – мислят повече от неигралите си връстници. Но двата споменати типажа възприемат света различно.

отговор в анкета на Майко Мила

Подивявах, докато хлапето не започна да ме изненадва със знания. Най-големият шок за мен беше, когато за 30 секунди попълни една анкета на Инспекцията по труда за значението на пиктограмите, която затрудняваше дори колеги инспектори, понеже някои символи са близки по вид. Попитах го откъде знае, а той ми обясни, че в игрите им подсказват препятствията точно с пиктограми и те трябва да измислят съвсем реални методи да предотвратят риска, за да продължат напред. Оказа се, че в игрите се споменават и много събития и ситуации, които са от реалния живот и те го провокират да търси и да чете. Научи се да подбира източниците си. Започна да чете онлайн книги, герои от които са споменати по един или друг повод. В един момент осъзнах, че ползите от игрите са в пъти повече от загубите. Не се вманиачи, и не се налива с енергийни напитки, за да будува по 24 часа. На 21 г. е и не пие нито кола, нито кафе. Разбира се, то си е и до дете. Има доста родители, които се оплакват, че децата не поглеждат нищо. Мисля, че у дома баща му изигра положителната роля. Той също в някакъв период е бил див геймър и много му говореше какво може да извлече като полза и за какво да внимава, като споделяше личния си пример.

отговор в анкета на Майко Мила

Игрите, родителите и децата

И така. 50 години след първата видео игра, има цяло едно поколение родители, които са играли и знаят, че не е страшно. И което е по-важно – ние сме наясно, че те не са провалени хора. Това си личи и от отговорите в анкетата. А всъщност това е един от най-големите страхове на всеки родител – да не се провалят децата му. (Като тук слагаме „провал“ в много широки граници, защото за всеки родител провалът е нещо различно.)

„Аз съм родител на две деца и намирам игрите за полезни. Ние учим всичко през игрите. Притеснението е заради екрана, но този екран дава форма на интерактивност. Освен това въпросът е да преценим добре кой екран всъщност искаме. В единия случай – този на игрите – си ко-създател или изцяло създател. Чиста форма на консумация е TikTok – там не правиш нищо. В игрите действията ти променят играта и това, което се случва в нея“, казва Милин Джалалиев. 

„Всеки родител сам трябва да избере. Aз подходих както към всяко едно нещо, което обичат децата. Не им даваш две кила бонбони и шанс да ги изтъпчат всичките, нали? Същото е с игрите. За мен е задължително да имат свои неща, които харесват, и които не идват от родителите. Детето трябва да има избор и игрите са част от този избор. Разбира се, това трябва да се наблюдава. Какво играеш, защо го играеш, какво ти харесва. Така се скъсява и дистанцията помежду ви, имаш някакъв разговор извън базовите неща – училище, оценки и гаджета“, казва Надежда.

Тя отваря и друга важна тема. За децата, които имат проблеми. „Моят син е аутист. Той не можеше да пише, не можеше да държи химикалка и трябваше да работи по фината моторика. Затова му взехме Playstation Portable. Аз го окуражавах да играе в продължение на час–два, за да използва пръстите си. И то по повече от три пръста на игра. Той беше разучил някои игри детайлно – ниво по ниво. И имаше моменти, когато идваше и плачеше, че не може да мине дадено ниво, но и ние не можехме – толкова беше по-напред от нас в играта. Невинаги детето ще посрещне с радост това, че ти искаш от него да пише, да рисува, да изрязва. Но има шанс игрите да го мотивират да си помогне. Той и сега продължава да играе“, добавя тя.

А трябва ли децата да играят игрите на родителите си? Не, разбира се. То е като с книгите и музиката. Всяко поколение си има свое усещане за забавление. И не трябва да им се натрапва чуждото.

Хммм, интересен въпрос. Ако беше зададен преди 5 години, сигурно щях да съм категорично против. Мнението ми се промени почти на 180 градуса, когато започнах работа в гейминг компания. Там срещнах страхотни, образовани, интелигентни, будни хора! Аз самата съм играла компютърни игри като малка, но спорадично. Не исках детето (впоследствие децата) да прекарват цялото си време пред екрана. По-големият започна на 6 някъде (тогава дойде един PlayStation вкъщи). Хвана контролера за пръв път и все едно е играл години. Бързо усвои тънкостите. Сега е на 13 почти и почти през цялото свободно време моделира в Blender (един от софтуерите на 3D артистите в гейминг компаниите). Планираме да продължи в тази посока. Малкият също започна на 6. Ядосваше се, че не може да управлява и нищо не може да направи, дори и на най-простите „бебешки“ игри. И той бързо овладя изкуството на контролера и вече има превъртяни няколко игри с баща му. Факт, че ми се иска по-малко време да прекарват там.

отговор в анкета на Майко Мила

Децата и игрите

Нещо, което се подценява, е, че игрите дават усещане на детето, че е способно. А с това усещане по-трудно ще се сдобие в училище. „Училището търси слабите ти страни и те „наказва“. Игрите развиват конкретни умения – реакции, критично мислене, тактика, стратегия. Дори и умението да се провалиш. Игрите са сигурна среда, където можеш да се учиш от провалите си. В училище това не се случва, защото там се наказва всяка слабост“, казва Джалалиев. 

Друго важно нещо, което осигуряват игрите, е свързаност. „Синът ми е на 8 години и играе Minecraft със свои приятели. В Minecraft има два типа игра – единият е creative (създаване), другият – survival (оцеляване). Това се базира на двете неща, които исторически са движили човечеството – страхът да не загубиш това, което имаш, и страхът да не пропуснеш онова, което нямаш“, добавя той.

„Естествено, всяко нещо трябва да има своите здравословни ограничения. Синът ми има два часа на ден. Не играе сутрин преди 8:00 и вечер след 20:00. Тези граници за по-малките деца се формират от родителите, защото те са активната страна“, дава своя пример Джалалиев. 

„Английският на дъщеря ми е по-добър от моя заради „гейменето“. Тя учи английски още от детската градина, но до втори клас не беше проговорила. След това ѝ дадохме компютър, започна да си чати в игрите и всичко се промени. В пети клас беше перфектна. Първата работа, която си намери, беше с английски. Не го казвам като повод за гордост, а като неочакван плюс от игрите. При сина ми стана по подобен начин, като заради диагнозата му дори беше по-лесно да научи английски. А отличният английски си е сериозно конкурентно предимство“, добавя Данабашева.

Аз съм закостенял сухарест родител, половинката ми е още по-зле. Нанасяме нечовешки травми на децата си, като не им купуваме PlayStation и имат телефони с ограничено време на свободен достъп (11-годишният използва все още по 1 час дневно, като се старая през това време да сме навън 😂). Считам, че времето им, прекарано с нас в разговори и труд в домa им, е по-полезно от игри на телефона. На 7-годишното сега му подарихме телефон с цел да се чуваме с него, когато се наложи да остане сам вкъщи, но вече месец не сме купили SIM карта. Когато времето е добро, предпочитам да са навън, когато е лошо, им измислям занимания вътре. Трудно е, да, но докато владеем положението, ще продължи да е такова.

отговор в анкета на Майко Мила

При нас играенето е разрешено, само след като са си свършили всичката друга важна работа. Също така са баннати всякакви игри с кървища и убийства, Fortnite и тем подобни. Лягат навреме и никой не стои по нощите да цъка. Смятам, че игрите са съвсем нормално нещо, дори ги намирам за полезни, но трябва да се вложи мисъл и ред от страна на родителя кое, доколко и докъде трябва да стига.

отговор в анкета на Майко Мила

Мобилните игри

Тези игри създадоха поредната революция в гейминга. Не само защото са много достъпни, а и защото накараха огромен брой нетрадиционни потребители на игри (жени и възрастни хора) да играят. От простите ферми, през буквените пъзели, до по-сложните игри – тук разнообразието е колосално. Тези игри обаче имат и някои гранични практики. Една от тях е in app purchase. Можеш да си купиш ресурси, животи, време и т.н. Някои суми са дребни – 2-3-5 лв. Но има пакети, които струват по 600 лв. Втората нетолкова чиста практика е копирането на алгоритъма на хазартните игри. Пример за това са честите награди, които те карат да се връщаш отново и отново. 

„Това не е непременно лошо, стига да е здравословно и да има граница. Защото дизайнът на повечето мобилни игри съвсем целенасочено е направен такъв, какъвто е. С освобождение на ендорфин, с агресивна монетизация, с алгоритъм, близък до този на хазартните игри. Съотвено за тях трябва да се говори по същия начин. Но колко родители говорят с децата си за хазарта? Тази заплаха не е за пренебрегване. Геймингът не е хазарт. Но се използват някои не особено добри практики“, казва Надежда.

Мъжът ми не играе игри, аз играя само на Candy Crush. Детето играе засега на прости игрички на телефона, обаче всички в училище имат плейстейшъни и ексбоксове, и май му се подиграват, че той няма. Та иска и той да става геймър, за да не изпада от колектива. Аз обаче леко се притеснявам дали няма само с игри да се занимава и да си занемари ученето.

отговор в анкета на Майко Мила

Играя заедно с дъщеря си в Roblox основно. Супер забавно ни е. ❤️ За съжаление нямам време за дълги игри, защото имам второ дете на почти 4, та си разцъквам някакви нещица на телефона. Нямам нищо против да играят, разбира се, не по цял ден. Дребното също реди пъзели, кара коли, играе баланс игри с топчета, пак на телефон. (Предпочитам да дам да поиграят, отколкото да гледат YouTube глупости).

отговор в анкета на Майко Мила

Играенето на такива игри се отразява много отрицателно на детето. Случвало се е да се задържи повече пред телефона и след това е получавал тикове, издава странни звуци на моменти и става нервен. Не забранявам напълно игрите, защото всички деца ги играят и не искам моето да не е в час. Хубавото е, че си има много други полезни занимания и не се налага да поставям граници кога да играе и кога не, той сам се отказва бързо. Не разбирам как може някой да смята компютърните игри за полезни.

отговор в анкета на Майко Мила

Кибертормозът

Изненадващо, в отговорите в анкетата отсъстваше темата за кибертормоза, който без никакво съмнение е един от бичовете на съвремието. Той е толкова разпространен, защото се практикува лесно – онлайн няма кой да ти бие една глава в носа и в интернет можеш да си различен. Към това се добавя фактът, че в България още нямаме базови критерии кое се смята за тормоз и навлизане в личното пространство.

В този ред на мисли, тормозът може да се случи и докато се играят игри онлайн. Какви опасности има в интернет е сериозен разговор между деца и родители и следва да бъде проведен, а не избягван. Реално той донякъде допълва онзи от едно време да не се доверяваш на непознати и да не тръгваш след чичкото с балона. Без значение дали детето ви играе игри, или кисне в някоя социална мрежа – никой не е застрахован. Все пак при игрите има някаква възможност за контрол. Има такива, които ограничават директната комуникация между играчите, освен ако не са приятели. Чатовете на лайвстриймовете също се следят.

Издателите се опитват да решат проблема, защото това е в техен интерес. Колкото по-чиста среда, толкова повече играещи и толкова по-добро изживяване. 

Това е и най-сложно за контрол от родителите – няма родител, който да следи постоянно гейм чатовете на децата си. Затова трябва да ги научим сами да се пазят и да им имаме доверие, че ако се появи проблем, ще ни потърсят. Още една причина, поради която не е хубаво толкова категорично да разделяме родителското си тяло от техния гейминг свят.

И какъв е изводът?

Че в гейминга, както и в живота, най-важна е връзката деца – родители. И още три неща: присъствие, познание, диалози.

Познанието е първата стъпка. 

„Родителите трябва да инвестират време – да опознаят света на децата си и техните игри. Какво се случва в училище, дали иска да се занимава със спорт, къде има конфликт с друго дете – всички тези неща изискват време“, казва Джалалиев. 

Дъщеря ми е почти на 9 г. Играе на таблет и на PlayStation. Няма ограничения, но това не запълва цялото ѝ свободно време. Чете книги, обича да рисува, да моделира с пластилин, да реди пъзели, Lego, да играе шах, карти Uno, настолни игри. Винаги и пред всички устройства предпочита да е навън с приятели. В този смисъл, не мисля, че времето, прекарано пред устройства и игри, ѝ вреди по някакъв начин. Просто част от времето, в което расте и живее.

отговор в анкета на Майко Мила

Аз играя, тя играе. Всичко е в нормите. Не прекарва повече от два часа през уикендите, когато времето е неприятно. През лятото плейстейшъна служи за пробване на нови антистатични препарати и кърпи. Никога не съм налагала забрани или ограничения.

отговор в анкета на Майко Мила

Най-упоритите митове за видео игрите

Тези митове съществуват вече почти половин век. И въпреки че има едно поколение родители, което е играло, или е имало приятели, които са играли, митологията упорства. 

Сега ще опитаме да оборим някои от тях с данни от последното проучване на The Entertainment Software Association, направено през 2022 г. The Entertainment Software Association е търговската асоциация на гейминг индустрията в САЩ, но в нея членуват почти всички големи световни производители на видео игри. И има защо – пазарът на видео игри в САЩ е вторият по големина в света и е на стойност 40 млрд. долара.

Мит: Видео игрите са за момчета тийнейджъри

• 76% от играещите са над 18 години, като средната възраст на един геймър е 33 години.
• 71% от хората между 35 и 44 години играят.
• 35% от хората над 65 години също играят. (Това не е учудващо – през 2023 се навършиха 40 години от излизането на първия Super Mario за Nintendo.)
• 48% от геймърската общност са жени. По време на пандемията процентът дори беше по-висок.
• 31% от играещите имат поне едно дете под 18 години в домакинството.

„Преди 13 години с XS Software пуснахме Lady Popular. Това беше първият ни опит да отговорим на засиления интерес на жените към игрите. Още преди фермите във Facebook и навлизането на мобилния гейминг. Получи се супер успешно и играта още е на пазара, което е доказателство за това. Не смятам, че вече има значение дали си жена, или на колко си години“, казва Надежда Данабашева. 

Мит: Игрите не развиват въображението и креативността

• 60% от игрите изискват да можеш да мислиш в различни сценарии.
• 33% от играещите имат поне едно креативно хоби.
• 34% от играещите спортуват редовно.

В своята книга Killing Monsters Джерард Джоунс твърди, че младите момичета често се вдъхновяват от силните героини в игрите и използват това вдъхновение, за да увеличат самоувереността си и да влизат по-смело във всекидневни предизвикателства.

Мит: Игрите са загуба на време, което може да се използва за учене или работа

• 86% от родителите вярват, че игрите са ефективен инструмент, който помага на децата им в училище.
• 81% казват, че игрите помагат на децата им да се научат да губят и печелят по здравословен начин.
• 80% от родителите вярват, че игрите развиват умения за комуникация в децата им.
• 61% казват, че игрите помагат в мотивацията.
• 34% от работещите са играли игри, за да усвоят ново умение в работата си.

Писателката и гейм дизайнер Наоми Алдерман споделя в свое есе от 2013 г. и нещо важно: „Въпреки че всички форми на изкуство могат да предизвикат силни емоции, само игрите са способни да накарат публиката да почувства емоцията на избора. Един роман може да те натъжи, но само една игра може да те накара да се чувстваш виновен за действията си.“

Мит: Геймъри са антисоциални 

• 77% от родителите играят видео игри с децата си поне веднъж седмично.
• 56% от играещите го правят с приятели.
• 35% от играещите го правят с партньора си.
• 17% от геймърите играят сами.

А има и примерът с Матс Стеен. Той е роден с нелечимо заболяване, което уврежда мускулите му. Матс умира през 2014 г. на 25-годишна възраст. Онлайн приятелите му от World of Warcraft се организират и присъстват на погребението му в Норвегия. Хора от цял свят, от различни сфери, на различна възраст, които никога не са го виждали в истинския живот.

Мит: Игрите са вредни за психическото здраве

• 93% от хората казват, че игрите им носят радост.
• 89% твърдят, че чрез игрите се справят по-лесно със стреса.
• 81% твърдят, че игрите ги вдъхновяват.

Човешката психика реагира по различен начин на различни стимули и стрес. В тази връзка, всичко може да е вредно за психическото ни здраве. Дори позитивното мислене. Т.нар. токсична позитивност се характеризира с постоянна проява на оптимизъм и тотално отхвърляне на всичко, което може да се възприеме като негативна емоция. Проучване, проведено сред колежани по време на пандемията от Covid-19 и публикувано в края на 2021 г., свидетелства, че токсичната позитивност оказва влияние върху психиката на респондентите, като засяга когнитивни, емоционални и поведенчески аспекти от психичното им здраве. Така че игрите могат или не могат да засегнат психичното ни здраве

Мит: Насилието в игрите води до насилие в реалния живот

През 2019 г. в списание Molecular Psychiatry излиза изследване с различни групи хора, наблюдавани всекидневно в период от два месеца. Едните играят игра с насилие (Grand Theft Auto V), другите – без насилие (The Sims 3) или въобще не играят. След игровите сесии са подлагани на различни тестове за агресия, сексуална възбуда и психически изменения. Резултатите са категорични – няма никаква връзка между насилието в игрите и насилието в реалния живот. Подобно изследване, публикувано в Royal Society Open Science, проучва нагласите на 2000 тийнейджъри във Великобритания. Резултатите са същите – агресивните игри не водят до насилие или социална изолация в реалния живот.

„През април ходих да оставям капачки за кампанията на Лазар Радков. Там видях един познат – парамедик. Той винаги е твърдял, че игрите са му спасили живота, защото като ученик е имал проблем с агресията, биел се с хора, блъскал се с тях, за да има повод да се сбие, стигал е до Детска педагогическа стая и т.н. После започнал да играе игри, вкарвал цялата си агресия там и спрял да се бие с хората. Игрите се превръщат в инструмент за терапия“, разказва гейм дизайнерът Радомир Мирчев. 

Мит: Във всички игри има насилие

Многообразието от игри е зашеметяващо. Най-популярната игра в света е FIFA. Виртуален футбол, в който единствената форма на насилие може да е не особено премерен шпагат. Има игра, в която запомняте маршрути на лодки и ги повтаряте. А има и игра, в която влизате в ролята на семейство, чието дете има рак. 

И за финал големият въпрос – да играем или не? Игрите помагат за развитието на децата и облекчават стреса при възрастните. Да, ограниченията са полезни, контролът е важен и комуникацията е ключова, но позволете на децата си да играят.

Текстът е създаден с подкрепата на Technomarket.